Терминът "Вочиани" се отнася до група интелектуалци, предимно поети, които участваха и сътрудничеха на "Ла Воче", важно културно списание, основано във Флоренция през 1908 година от Джузепе Прецолини. Целта на списанието беше да предложи нова идея за лирика и да насочи вниманието към актуалността и новостите на съвремието, преодолявайки веднъж завинаги схемите и темите на деветнадесети век. През годините публикацията частично промени своите цели, но никога не загуби импулса на началото, а по-скоро променяше посоката си. Интересно е да разгледаме кои бяха Вочиани, какво правеха и какво мислеха.

"Ла Воче" на Прецолини имаше огромен принос за италианската култура в началото на двадесети век. Списанието не само че обсъждаше литература, но и икономика, философия, политика и социални въпроси, като се занимаваше с най-наболелите проблеми на времето. В него участваха някои от най-значимите имена на епохата, включително философите Бенедето Кроче и Джовани Джентиле, икономистите Луиджи Ейнауди, Джорджо Салвини и Алесандро Амендола, както и критици и писатели като Папини, Боин, Слатапер, Яйер и Унгарети. Всеки от тях се включи в интензивен дебат на идеи и опит, който продължи до края на 1914 година, когато новият директор Де Робертис реши да ограничи обсъждането само до литература, особено поезия.

Под ръководството на Папини и Прецолини, "Ла Воче" често се занимаваше с важни социални теми, включително южния въпрос, общественото образование, разводите, правото на глас за жените и възхода на психоанализата на Зигмунд Фройд. От философска и политическа гледна точка, опитът на Вочиани беше доста противоречив, отворен за различни влияния, но неспособен да ги обедини в единна и органична синтеза. Вочиани приеха новия идеализъм на Кроче и Джентиле, както и бурния национализъм, основан на култа и мита за Италия, който в крайна сметка доведе до интервенционизъм.

Най-голямото значение на "Ла Воче" беше в литературната сфера, където успешно се опита да съчетае изкуство и реалност, проявявайки интерес към поетиката на френския декадентализъм и по-специално към символизма. Под ръководството на Де Робертис, списанието положи основите на нов поетичен вкус. Приемайки естетиката на Кроче в хетеродоксна форма и я комбинирайки с влияния от Рембо и Малерме, Вочиани предложиха идея за поезията като чиста лиричност, бързо и искрящо прозрение, стойностно заради своята музикална привлекателност и магия на стила.

Така се утвърди успехът на лиричния фрагмент, на "осветлението", доверено на завладяваща словесна музика и нематериалното очарование на звуците. На този концепт за поезия ще се позоват и херметиците. Сред най-значимите представители на Вочиани можем да споменем Камило Сбарбаро, известен със своя страдалчески екзистенциализъм, Клименто Ребора, чиято поезия се отличава с лично и болезнено търсене на истината и експресионистичен език и Дино Кампана, чиято най-известна творба е почти неразбираемата "Орфически песни", характеризираща се с визионерски символизъм на границата на параноята.